На 1 май Панагюрище отново се преклони пред Априлската епопея – но тази година не фанфарите и трибуните останаха в съзнанието, а едно различно мълчание, различно присъствие, различна съвест.
Без предварителна договореност и без координация, тримата обществени фигури – кметът Желязко Гагов, общинският съветник Павел Хрисков и съветничката Даниела Куртакова – застанаха от различни страни на трибуната, но с общо послание и споделена отговорност.
Поклон пред героите – с дела, не само с думи
Априлското въстание не е само страница в учебниците – то е жертва, страдание, величие. И както всяка година, жителите на Панагюрище отдадоха заслужена почит на героите, паднали за свободата на България. Венци и цветя украсиха паметниците, църквите отекнаха в камбанен звън, а възрожденският дух оживя в лицата на млади и стари.
Паметта на участниците във въстанието и на невинните жертви бе почетена с дълбоко уважение. Героизмът на тези мъже и жени, които не пожалиха нищо, за да живеем днес свободно, не бе забравен. На тях Панагюрище дължи не само празник, а своята идентичност.
Но тази година нещо беше различно
Докато официалната церемония се развиваше пред читалището, Павел Хрисков и Даниела Куртакова избраха друго място за своя поклон – не централно и осветено, а символично и тихо: Вечният огън на признателността. Там, далеч от прожекторите, те сведоха глави – без речи, но с послание.
„Мястото ми не е на трибуната, а при огъня. Там, където паметта не е фасада, а отговорност,“ – сподели Хрисков.
Куртакова пък заведе своя внук до забравения паметник на семейството Джуджеви – шестима избити по време на въстанието, за които днес почти никой не говори. Паметник, обрасъл с бурени, но пълен със смисъл. В емоционален пост тя написа:
„Паметта не трябва да е декор за трибуни. Тя трябва да е лично преживяване – тиха крачка до камъка, наведена глава и една мисъл: ‘Можех да съм аз. Или моето дете.’“
Словото, което разтърси – не заради високия тон, а заради истината
От самата трибуна, кметът Желязко Гагов произнесе реч, която изненада мнозина – не с показност, а с искреност. Словото му бе тревожен камбанен звън, а не параден ритуал.
„Ние не сме достойни за този подвиг, ако не усещаме въглен в гърлото си… Станахме сиви, дребни, глухи. Но още не е късно. Но е последно.“
Това не беше само слово за миналото – беше и предупреждение за бъдещето. Зов да не забравим, че най-добрата форма на почит е личното усилие да сме достойни потомци.
Съвестта има много лица, но една същност
В политиката често различията са очевидни, а синхронът – рядкост. Но този 1 май показа, че когато става дума за памет, чест и народ, може да има единство, което не е по партиен ред, а по съвест.
Хрисков, Куртакова и Гагов не направиха съвместна акция. Не координираха послания. Но говориха и действаха в един и същи тон – човешки, отговорен, чист.
Панагюрище има нужда от такъв синхрон – не формален, а дълбок
Този ден показа не само почит към миналото, но и надежда за бъдещето: че в Панагюрище има хора с характер, с чувство за чест, със способност да надскочат клишето и да докоснат сърцевината.
Синхронът между кмета, който не премълча; съветника, който избра вечния огън; и съветничката, която предаде паметта на следващото поколение, е неофициален, но истински. И важен.
Ако наистина искаме да бъдем достойни за жертвите на Априлското въстание – това е пътят.